нещо като "първо гребане".
Това ме подсеща, че е добре да седна и да опиша първото ми качване на лодка. То приключи трагично за голяма част от инвентара, а разкази на очевидци доокрасяват това приключение.

Предлагам постинга на http://placebo.blog.bg/
ще качвам тук и вашите приключения. Приятно четене.


   

  Направих няколко загребвания, но тъй като не се случи нищо ново и различно във вътрешния ми свят, последва едно бавно кръгче в заливчето и се върнах с престорена усмивка. Това беше денят на 17-ия ми рожден ден, едно прекрасно изкарване на море, под топлите лъчи на слънцето, с моите най-скъпи хора. Гребането беше хобито на моя най-любим познат, когото исках да изуча ‘от-до’ и затова трябваше да проверя неговото любимо занимание. Проверих и се оттеглих без да признавам поражението на очакванията си.

   След година по-късно, същият човек вече имаше на разположение два каяка, заради една история, която неочаквано завърши с ВЕРИ ХЕПИ ЕНД. Затова тази есен ние, с още една двойка, се явихме на брега на яз. Широка поляна с психическата нагласа да се гребе. Те-двамата – нахъсани каякари от години, моят приятел – луд фен и аз- просто аз.

   Пристигнахме в петък вечер. Ядохме, пихме и се веселихме. Когато се събудихме сутринта, навън валеше, беше сиво, есенно време и подухваше неприятен ветрец. Закусихме. През цялото време си мислех, че някой все пак ще се осмели да се откаже гласно пред другите и бях сигурна, че и останалите тайно чакат същото, но никой не го направи. Дъждът спря, ние облякохме който-каквото носеше за целта и свалихме лодките от колите. Дъждът отново започна, а ние отново процедирахме сякаш това е най-нормалното нещо. И не е ли? Ако сме дошли да гребем – значи ще го направим. И го направихме.

С шапки и дъждобрани, насядахме по каяците и един по един захлъзгахме по гладката повърхност на живописния родопски язовир. Небето беше сиво, водата, в която се движехме, беше обсипана от оголемяващите се и чезнещи плаващи обръчи на падащите капки. Намирахме се на широката водна повърхност, която свършваше на границата с високите, гъсти смърчове. Тук-там можеше да се види по някоя отдалечена къща на брега. Аз бях с дъждобран, който играеше ролята на шприцка и от качулката му не чувах почти нищо. Водата от дъжда се събираше във вдлъбнатината, която образуваха краката ми под дъждобрана и от време на време дърпах мушамата, за да излея събралата се върху мен локва....

цялата история и снимки...тук